Acer
Автор: Мая Цанева

ВЯЧЕСЛАВ СТОЯНОВ И ЯНА МЕЛАМЕД: С КОЛЕЛО ОКОЛО СВЕТА

След като се запознах задочно с Вячеслав Стоянов и Яна Меламед от Cycle4Recycle: Cycle Americas, осъзнах колко съм благодарна, че има хора като тях. Тези двама чудаци, които са на път да навъртят 60000 км с колело - от полярния кръг на Аляска до най-южната точка на Аржентина, Ушуая, подхранват духа на пътешествениците, които рискуват всичко само на книга, на дивана, в метрото. Такива като мен, наследници на Карл Май, които не карат колело извън парка, искат топла вода и легло, но са гладни за…приключения. Аз изпитвам смесица от възхищение и страхопочитание пред свободните по дух като Вячеслав и Яна.

Кога някой ви е отговорил: „В момента най-много се питам какво ще ям, къде ще спя и колко вода трябва да взема със себе си“, и въпреки това сте му завидели малко? През май 2015 г. 42-годишният Вячеслав Стоянов и 27-годишната Яна Меламед стартират своята обиколка в Северна и Южна Америка Cycle4Recycle: Cycle Americas - първата българска експедиция от Аляска до Аржентина с бюджет от 1000 долара. Общата дължина на маршрута е 60 000 км. Сега са в Мексико, на около 30 000 километра от края на света, Ушуая, Аржентина.

Какво кара двама художници да оставят спокойния си живот в София?

Колелото, страстта да опознаят света и общата детска мечта да станат космонавти. За Вячеслав, който преоткрива велосипеда на 33-годишна възраст, то е истинско откровение за света около него. Художникът започва с най-трудното пътуване - от вкъщи до работата му, преминава през обиколки на Черноморския регион, Европа и Средна Азия и стига до идеята…за обиколка около света с колело. Яна кара велосипед от дете и също винаги е мечтала да пътешества.

„Ние сме две загрижени души за здравето на планетата ни и искаме да дадем пример с начина си на живот и с това как ние се справяме без консумиране на земните ресурси“, казва Вячеслав. Целта на пътешествието от Аляска до Ушуая е да съберат информация как хората от двата континента (Южна и Северна Америка) се отнасят към земните ресурси и как това рефлектира върху здравето на планетата ни. Искат да дадат гласност на глобалните проблеми, причинени от еднократните опаковки, през медиите и презентации в различните държави. „Много ни се иска всички хора по света да се отнасят с уважение към природата, така както се отнасяме един към друг. Все пак ние имаме нужда от нея, а не тя от нас“, допълва отново Вячеслав. За него тази експедиция е сбъдната мечта, вероятно и покрай увлечението му по Жул Верн. Лесно убеждава Яна да тръгне по света. Тя е градско момиче, но с интелекта и желанието за откривателства като любимата си Пипи.

За приключенията й в Аляска вероятно би й завидяла и самата Пипи. „Самата идея да срещнеш мечка гризли, когато си по средата на нищото, е ужасяваща, особено ако си отраснал в града. С проблема се справих като градско момиче - питах Google и накрая разбрах, че те мразят люто. Това е единственият аромат, който ги отблъсква. Купих известно количество лют пипер и с него обезопасявах периметъра на лагера всяка вечер. Това, разбира се, не означава, че нямаше мечки. Те са сериозен проблем, когато си на колело. Мечките трябва да знаят, че идваш, не трябва да се криеш и промъкваш“.

Вячеслав, като по-старши по възраст, се впечатлява от други неща. Мексико много му напомня за България. Той разказва как местните хора се справят при наводнения. „Преди няколко месеца попаднахме в Енсенада, град в северната част на Баха Калифорния. Валеше като из ведро. За няколко часа градът се наводни. Мексиканците са много изобретателни. Едни си построяват за минути мост от камъни и събират такса преминаване. Други хващат стоп, за да минат улицата. Жалко, че Христофор Колумб не е българин, така в Латинска Америка хората щяха да говорят български а не испански“, разказва той.

Двамата говорят най-универсалния език в света – храната. След кулинарния им успех с ястия от българска кухня за тридесет души в Прово, Юта, САЩ, те отварят пътуващ ресторант “Gordita Gitana” (Дебелата циганка) на испански език. Ястията им отварят вратите за много приятелства.

Какви въпроси си задават?

Мисията на двамата е свързана с и много въпроси – те питат и тях ги питат. Вячеслав се опитва да помни имената на хората, пита ги за какво ли не, иска да знае дали са щастливи. Вярва, че няма случайни неща, хора и срещи. Той се интересува от културата на хората и ценностната им система..

Яна също се вълнува от щастието. Тя се интересува и от история, митология, от вярванията на местните племена, традиционни рецепти. „Какво прави хората щастливи по света? Усещат ли хората по света културната си идентичност като бреме, от което искат да се отърват?“ – важни въпроси, чиито отговор е колкото труден, толкова и лесен.

За да продължат до Ушуая, и на двамата им трябва нещо повече от вдъхновение, но и от него е необходима сериозна доза. Вячеслав я поема чрез хората и историите, които попива, а Яна е любопитна и изпитва нужда да стигне докрая. Но в чисто практичен план, те имат малките нужди - немаркирани банкноти в брой за билети за връщане в България, както и от нов компютър, за да популяризират каузата си.

Към края на задочния ни разговор Вячеслав ми дава най-точното обяснение защо едно градско момиче, на което му се е налагало да се брани от мечки в Аляска и свежда живота си до основни нужди, казва, че е “добре“, че е щастлива. „Живеем от ден за ден. Неизвестното винаги ни държи в напрежение. Засега сме добре и преодоляваме препятствията с лекота. Някои хора се променят за лична облага и удобство, а другите мислят напред. Питам се: „Какво ни кара да променяме света около себе си? Няма следствие без причина.“

Благодаря на #keepasking, че ме срещнаха с Яна и Вячеслав, които мислят и карат напред към Ушуая. Моят Карл Май вече си купи от тях улични мекички, построи си мост от камъни и маркира лагера си с лют пипер. А вие?