Acer
Автор: Николина Филипова

Руслан Вакрилов – експедицията зад един бутон

Разни неща, които не знаете за алпиниста и какво например прави, щом времето е лошо

Руслан Вакрилов е един от четиримата топ български алпинисти, които отидоха за два месеца в Патагонските Алпи – за да изкачват върхове, проправят премиерен български маршрут и стигнат там, дето рядко стъпва човешки крак. Рус е фотографът с буйна коса на южноамериканската експедиция между декември 2015 и февруари 2016 г. Също така направи филм „Опашката на дракона“ за преживяването си с Мартин Маровски, Григор Вътев и Виктор Варошкин и една планина от снимки, точния брой на които сам не знае. Какво обаче кадрите няма да ви кажат?

Катеренето е балсам за егото

През двата месеца в Патагония Руслан и останалите алпинисти разполагат с възможността да се опознаят доста добре.

„Човек има навика да скрива чепатите страни от характера си. С времето и всякаквите ситуации разбираш как твоите лоши страни се срещат с тези на другите. Насъбират се дребни битови нещица и изведнъж за нещо тъпо избухва караница! След няколко часа обаче всичко е окей. Защото сме интелигентни хора и намираме начин да се преодоляваме. Катеренето много помага. Докато катериш, забравяш дреболиите.“

Освен това прави един куп нови познанства в Патагония и с тези хора сега продължава да се вижда вече в Европа. До момента патагонската одисея е технически най-трудната и най-продължителната, в която Руслан участва.

Иначе е юрист

„Още II курс разбрах, че правото не е моето нещо. Но го завърших, за да оправдая очакванията на родителите ми - детето да има престижно образование. Аз съм първият юрист в рода."

Като студент през 2001-а трябва да изберe спорт. По онова време няма много зали, освен в спортния комплекс на „Академик“. Kолеги от курса му казали: „Ела да видиш, много е интересно, има готини момичета!“ И катеренето го грабнало. Не заради момичетата.

„То е борба с гравитацията и всеки килограм пречи. Разбрах, че ако искам да се развивам в катеренето, трябва да отслабна.“

Така по време на първата си студентска сесия целенасочено отслабва с 15 кг. Много е – не знаел кога да спре, защото нямал кантар.

Когато не е в планините, Руслан снима корпоративни събития и малки реклами. Превърнал е хобито си в професия. Катеренето и фотографията са двете му страсти.

"По време на експедиции катеря с апарата на врата и изпадам в шизофренично състояние, когато някак трябва да се отдам и на двете напълно."

За дребните ритуали преди изкачване и тежестта на очакванията

„Имам разни ритуали, от сорта на - в каква поредност ще си обуя обувките... винаги започвам с дясната.”

Първият месец от експедицията в Патагония времето е лошо, имат контузии и настроението в българската група рязко спада.

„Алпинистите сме суеверни и не обичаме да тръбим фанфарите, че тръгваме към еди-кой си връх, защото нищо не гарантира, че ще се случи според очакванията. Но когато имаш спонсори, няма как да не обявиш намеренията си и след това да ги изпълниш. Това е тежест, която сами си сложихме и ни пречеше.“

През дългите дни на лошо време алпинистите слизат обратно в хостела в Ел Чалтен. Руслан прочита близо 16 книги на телефона си – няколко на Дъглас Адамс, всичко на Кърт Вонегът и Харуки Мураками.

„Събуждаш се – вали, четеш, става време за ядене, отиваш, ядеш, пак четеш, вали и така докато се оправи времето. Трудно беше да приемем мисълта, че може да се върнем и без връх, че експедицията може и да се провали. Като фотограф обаче съзнавах, че поне можем да се сдобием с хубава история. Историята за провал е дори по-интересна от историята за успех.“

За Руслан най-хубавата част от катеренето е гледката. И съветва хората, които искат да се занимават с катерене, да катерят там, където са приятелите им.

„Когато си в планината, чуваш нейната музика. Вятърът, ехото... Докато катериш и ти е трудно, не ти се говори. Концентрираш се върху катеренето. То е вид медитация и ме прави щастлив."

Мулти-култи храна на път

Ел Чалтен е много откъснат от други градове. Храната е скъпа и неразнообразна. Нямат изобилието от свежи плодове и зеленчуци, на които се радваме в България.

„В Патагония телешкото е религия. Двама от нас се наслаждаваха на хубавите телешки пържоли, а останалите се оправяхме някак си с варива и зеленчуци.“

Ама наистина най-трудното в експедицията

От 6 години Рус има приятелка. Тя също катери.

„Мисълта за нея ми помагаше в трудните моменти в Патагония. Много ми липсваше там. Пишехме си, чувахме се. След края на експедицията тя дойде и останахме заедно още месец. Пътувахме, катерихме...“

Когато е на земята

Изминалата година Руслан посвещава на филма за патагонското приключение, изложба от фотографии и презентации.

„Катеря, пътувам, снимам за удоволствие и по работа. В София катеря по зали. Рядко оставам в града повече от 3-4 дни. Събота и неделя задължително съм по скали. Когато остана в града за дълго, започвам да се разболявам, защото вирусите стоят в града. Докато катериш – не се разболяваш.“

Не обича да снима „просто“ пейзажи

„Хората снимат пейзажи, защото е лесно. В пощата е пълно с картички с пейзажи – без история, които не говорят нищо. Аз обичам красив пейзaж и някъде в него ненатрапчиво композиран човекът, който се занимaва с нещо си свое.“

Обича тихото присъствие в природата. Да отиде, преживее и да си тръгне без следа. Интересува се от източна философия и обича да мисли под нейно влияние.

„В снимките се стремя да уловя точно този момент на потапяне в действието, когато всичко друго губи значението си. Заедно с това искам да уловя и красотата на природата, която ни заобикаля. Не обичам да акцентирам върху отделната личност, а красотата на света около нас няма значение, когато няма кой да я наблюдава. Двете неща са неразривно свързани.“

Докато снима, мисли за композицията. Цени я повече, отколкото техническото изпълнение. Все пак изкуството на фотографията е там, където се пресичат добрата композиция и техническо съвършенство. И понеже техниката вече не е пречка, това много вдига летвата за онзи, който иска да покаже повече.

„Ето аз отидох и снимах фотоси за изложба и филм с един компактен апарат като Sony Alpha 5100. Истината е, че е по-трудно. Трябва да надскочиш това, което апаратът ти дава и да бъдеш по-креативен.“

Освен това за Рус добрата снимка не е въпрос на късмет.

„Истинската фотография я планираш и я създаваш. Отиваш на едно място и си казваш – тук е хубаво, но трябва да изчакам светлината или да се кача на отсрещния хълм. Има фотографи, които дебнат по цяла седмица за точната комбинация от изгрев, облаци и чистота на въздуха... Другото е щракане.“

Руслан изкачва съседни скали или се спуска с въже над останалите катерачи. Или пък се катери отстрани – всичко е в името на интересния ъгъл. Цяла мисия стои зад едно натискане на бутона.

За вдъхновенията

„Успееш ли да задържиш погледа на човека – той влиза в мини-реалността на снимката, която си запечатал. Документалната фотография отразява фактите, докато художествената създава истории. Когато гледам хубава снимка, която не съм правил – а повечето хубави снимки не съм ги правил аз, винаги в тях виждам история. Хубавата композиция ме кара да си задавам въпроси, да фантазирам, да се опитвам да преживея запечатания кадър.“

Споделя, че е повлиян от фотографи, които снимат в същата област на пътешествия и екстремни спортове.

„Крис Буркард, Джими Чин и още много други - имена трудно помня, но съм видял снимките им и са се запечатали в ретината ми.“

И новите върхове

Не обича да пътува два пъти до една и съща дестинация, защото смята, че светът е твърде голям, а животът – кратък.

„Предизвиква ме всяко ново място, на което не съм бил и което ме учи на нови неща. Имам идеи за ходене и снимане на труднодостъпни места. В България има много добри фотографи, които правят страхотни работи, но творят само в града или в студиото – те не ме мотивират и не ми влияят.

Харесвам приключенския фотограф и пейзажист Владимир Донков, който снима на вдъхновяващи места отвъд полярния кръг и с когото работя от време на време. Той прави композиции, които ме карат да мечтая.

Като реклама на България бих снимал Рила и Пирин, и уюта на Родопите. Ще се радвам да снимам някаква добра кауза. Нещо със смисъл, а не събитие, което захранва нечие его. Обичам да разказвам истории, а комбинацията от звук и картина много ме вдъхновява. Затова и последните години снимам и монтирам предимно видео.“

Да се запитаме

Казва, че не разбира пътя на самоунищожение, по който всяка цивилизация тръгва рано или късно.

„Омразата между хората ме озадачава. Всеки от нас се мисли за велик, за център на Вселената, хората сме много сериозни. А светът не се върти около нас. Спрямо мащаба на Вселената човешкият живот е много малък. Хората трябва да се запитаме – наистина ли това, което ни терзае, е толкова важно. Всичко, за което се тревожим, са дребни неща, които ни хабят и ни пречат да сме щастливи. Пречат ни да видим хубавите неща, които се случват.“

За дома

Руслан е на мнение, че в България нямаме големи стени като в Алпите, Патагония, Йосемити, нямаме гигантските и разнообразни спортни обекти на Испания, но все пак нищо не ни липсва и има от всичко. Като много добри за катерене посочва врачанските скали и скалите в долината на Мальовица.

„Обичам си България. Обичам да пътувам, но винаги искам да се връщам тук.

Казва, че не би отишъл на Марс да катери.

„Щом ще я колонизират, бих отишъл да я видя. Но Земята е прекрасно място и нямам нужда от оранжева пустинна планета, без кислород, на която да живея затворен под ламарини... Въобще не ме привлича.“

За още фотографии от Руслан Вакрилов можете да следите тук:

https://www.facebook.com/rusvakrilovphotography/
https://www.instagram.com/rusvakrilovphotography/