Acer
Автор: Петя Събинова

Павлина Радославова за книгите

осъзнавам, че в България много малко си задаваме въпроси

В дните на дигиталната революция, една млада дама дели времето си между сайта „Аз Чета“, Фондация „Детски Книги“, читАлнЯта и още куп проекти с една обща цел – да вдъхновят повече българи да посегнат към хубава книга.

„Расте, но не старее“ – независимо дали харесваме девиза на София, едно е сигурно – градът около нас се променя – къде видимо, къде не съвсем. Една от промените, които правят впечатление, е в отношението към книгите. Те са все по-видими – в ръцете на вглъбен читател, на полянка, на пейка или седалка в градския транспорт, на полица в любим ресторант или кафе, на масата на уличен търговец или на рафтовете на новооткрита книжарница… Промяната изглежда естествена и спонтанна, но истината е, че е плод на доброволчески усилия от няколко групи хора, които имат за цел да възродят четенето. Свързващото звено между тези групи е Павлина Радославова – заразително позитивна и любознателно устремена читателка, превърнала любовта към книгите в своя мисия и професия.

Това е история за Павлина, но също така и за читАлнЯта, за проектите „Аз Чета“ и „Детски Книги“. Една история за границите на необятното, за книгите и въпросите, на които те отговарят, но може би най-вече за въпросите, които те събуждат. Всеки разговор с Павлина неминуемо се завърта около голямата ѝ страст. Страст, която благодарение на усилията на неуморни екипи през последните десетина години, успява да сложи книги в ръцете на хиляди българи. Мисията е една – поощряване на „четенето в по-неформален вариант, не толкова литературата в училище, а удоволствието от това да четеш и да пътуваш чрез книгите в нови светове. Удоволствието от това да бъдеш любопитен към света около теб, да търсиш нещо ново и различно“, както Павлина сама пояснява.

"Oсъзнавам, че в България много малко си задаваме въпроси."

Къде?

Всичко започва през 2008 г., когато Павлина следва в Софийския университет и намира в книжния блог AzCheta.com, създаден от Александър Кръстев, начин да сподели любовта си към книгите. Сайтът бързо става най-голямата българска онлайн медия за книги и четене, а Павлина, която първоначално се включва с рецензии на книги, в момента е редактор на „Проекти и партньорства“. „Сайтът се прави от хора, които наистина много обичат книгите“, казва тя за своите колеги, които все по-често организират реални събития за виртуалната общност на четящите в България. В интервю за сайта с писателя Александър Шпатов за книгата му „#НаЖивоОтСофия“, Павлина научава за един нов проект и идеята я завладява дотолкова, че напуска работата си в ПР агенция, за да се присъедини към екипа на читАлнЯта.

Помните ли тъжния, изоставен, изписан с графити павилион в самия център на София, зад фонтаните на Народния Театър? Доскоро той будеше само мрачни мисли, а днес живее втори живот като читалня и туристическа информационна точка на София, благодарение на усилията на „Сдружение за градски читални“ и Общинско предприятие „Туризъм“ към Столична Община. Воден от същата тази любов към книгите, екип начело с Петя Дапкова, Александра Генова и Александър Шпатов, превръща павилиона в читАлнЯта – новия приветлив, светъл и нестандартен дом на над 4,500 дарени книги, които са достъпни безплатно с регистрация. „Интересен е начинът, по който се записват читателите, защото, за да се запише човек и да може да взима книги от библиотеката, трябва да остави книга“, обяснява Павлина. „Давайки от своята лична библиотека, човек чувства това място много по-свое. Също дава и възможност на много хора, които нямат възможност да отделят достатъчно пари за книги, да получат достъп до съвременна и качествена литература.“ Софиянци посрещат идеята с ентусиазъм и отворени обятия – читАлнЯта вече има над 2,100 регистрирани читатели, а едновремешната „язва“ вече е притегателна точка за млади и стари. Ефектът ѝ се разраства и извън столицата – книгите, за които по една или друга причина няма място, се изпращат на работещи читалища и училищни библиотеки из страната. „Истината е, че не съм очаквала толкова хора да откликнат по такъв начин и толкова да си го признават. Да го ползват – да, но те искрено се радват, че това място съществува“, споделя Павлина с нескрита радост. Самата тя ползва читалнята често, водена от нестихващо любопитство: „Цяла книга не съм препрочитала май никога. Просто си мисля, че има страшно много нови книги, които да прочета.“

Защо?

Всъщност, историята на Павлина започва много преди „Аз Чета“. Израснала сред две поколения учители, тя е сред късметлиите, чиято любов към книгите е вкоренена още от детските години. С книгите идват и множеството въпроси, а дигиталните технологии само подклаждат любопитството: „Аз възприемам комуникациите в днешно време като начин да видиш колко много неща съществуват, че това, което е близо до теб не е единственото, че е добре да опиташ да вземеш това, което можеш.“ Това е и мотивацията ѝ да се бори, за да промени средата около себе си: „Когато човек чете, пътува и се интересува какво се случва по света, вижда, че нещата могат да бъдат много по-добре. И то, понякога, без да има нужда от много глобални промени, а от малки неща.“ Може би тайната зад постоянната ѝ усмивка и позитивното отношение към живота и хората се крие именно в това, че е открила книгите от малка. Все пак, някой нов чуден свят е винаги само на страница разстояние. Но често причина за усмивката ѝ са хората около нея – тези, които се борят и постигат целите си, като така я вдъхновяват, както и тези, които оценяват направеното досега. Те я мотивират да продължава със своята мисия.

Затова и говори с нескрит ентусиазъм за работата с „нашите мами“ от сайта DetskiKnigi. com. Първоначално просто рубрика от неуморни майки-читателки на „Аз Чета“, сайтът за детски книги се отделя и прераства във фондация, която полага големи усилия за популяризиране, както на четенето сред българските деца, така и на българската литература в чужбина. Инициативите им включват конкурса за българска детска книга „Бисерче вълшебно“ (с подкрепата на Столична община), както и предстоящата „Читателска щафета: Патиланци“. Целта на тези и много други инициативи е да покажат на малките читатели удоволствието от книгите, като ги стимулират да четат неща, които са им интересни и близки. „Има книги, които си остават любими на децата през поколенията, но не бива родителите и възрастните да налагат мнението си, особено когато ги учат да обичат книгите, докато те все още не са уверени читатели и нямат създаден навик за четене“, казва Павлина. „По-добре е децата да изберат нещо, което не е с много висока художествена стойност, но провокира любопитството и интереса им към книгите, за да ги асоциират с нещо положително, забавно и готино. Това би провокирало впоследствие интерес и към по-сериозни четива.“

Усилията на Фондация „Детски Книги“ не са насочени само към младите читатели в България. През 2015 г., за пръв път от близо 15 години, фондацията изпраща новоиздадени български детски книги в Мюнхен, в най-голямата детско-юношеска библиотека в света, а резултатът е мигновен – две от книгите са публикувани в престижния каталог на библиотеката с 200 избрани книги от цял свят за въпросната година. Тази година фондацията пак ще изпрати книги, а това, както Павлина казва, би трябвало да е приоритет на държавата. „Когато по света се правят кампании за поощряване на четенето, подкрепата за това идва основно от държавата. За съжаление, у нас, в повечето случаи държавата по никакъв начин не приоритизира сектора, въпреки че има изключения като Столична община“, казва тя. Тази тема очевидно ѝ тежи, особено след като дори стъпки в правилната посока, като така наречения библиотечен стандарт, задължаващ държавата редовно да отделя пари за нови книги в обществените библиотеки, не водят до резултати. „Всичко това звучи супер“, отбелязва тя с разочарование, „но пари за нови книги няма, дори и сега – през 2016-та година, въпреки че би трябвало да са били предвидени поне в новия проектобюджет, след като законът влезе в сила през лятото на 2015 г.“

Как?

Разбира се, бюрокрацията не е единствената стена, с която се сблъсква. Понякога проблемите се крият в прекаления ентусиазъм за нещо, което не се получава, друг път пък са в отношението на определени хора, но Павлина се е научила да заобикаля тези пречки. „Светът е шарен. Ако на едно място не се получи, може би не е било точното време и точното място“, казва тя. „Стените са за това да бъдат разрушавани. Човек винаги има стремеж да разрушава стените. Това е нещото, което движи хората напред.“ Затова и любознателността и критичното мислене са сред главните черти, които би искала да вижда по-често. „Детето от малко трябва да се предизвиква, дори с книжки, които не може да чете още, но поне да си създава отношение“, казва тя, подчертавайки ролята на родителите и учителите: „За да имаме критично общество и хората да си задават в ежедневието въпроси като съзнателни възрастни, е изключително важно децата да се стимулират да задават въпроси – и в семейството, и в училище. Осъзнавам, че в България много малко си задаваме въпроси.“

Въпросът, който тя най-често си задава напоследък, подтиквана от лошите новини, идващи от цял свят и от нелепите ситуации или реакции, с които понякога се сблъсква у дома, е: „ Защо?“. „За мен винаги по-лесният вариант е бил да постъпваш по начин, мислейки за другия и за това, което ще предизвикаш със собственото си действие във всеки един момент. Поради тази причина най-често си задавам въпроса „Защо?“, особено когато видя да се случват неща, които в моите очи са много лоши и нелогични,“ казва тя. „И съответно „Как?“. Как да постигнеш дори най-малките неща – от това как да бъдеш по-щастлив, до това как да направиш другите по-щастливи.“

Самата тя е щастлива от това, че в София се вижда промяна и хората стават по-четящи. „Местата, които са свързани с книги са повече, определено са по-хубави и достъпът до книги е по-лесен“, казва тя. Павлина смята, че начинът да се вдъхнови обществото да чете повече, е книгите да бъдат част от средата – да са видими, да има четящи хора и приветливи места с книги, които биха подтикнали дори нечетящите да посегнат към книга. И липсата на време не може да е оправдание – въпреки че жонглира с куп проекти, Павлина успява да чете на път за работа, вечер, в парка и казва: „Понякога просто се налага да си крадеш време за четене.“ За откраднатите моменти препоръчва две книги с къси разкази. Едната е „Сараевско Марлборо“ на Миленко Йергович: „Страшно хубава книга – едни от най-добрите разкази, които съм чела миналата година.“ Другата е „#НаЖивоОтСофия“ на Александър Шпатов: „Тя е за един определен тип взаимоотношения със София. Когато си се впуснал в това, което тя ти предлага и я възприемаш такава, каквато е, София не е цвете, което блести, но пък си има своя чар и има какво да даде, стига да го поискаш.“ А отскоро има да даде и много повече, стига просто да поискаш да четеш.

Какво те мотивира да променяш България?

Това, че на практика в нашата държава виждаш много неща, които не изглеждат така, както искаш да ги видиш. Мотивират ме най-вече хората, които са тук, а също и фактът, че аз самата съм тук и тук съм израснала.

Колко далеч искаш да стигнеш?

„The sky is the limit“. Човек трябва да стига дотам, докъдето му стига любопитството; дотам, докъдето иска да открие или да даде повече.

Какви спирачки срещна по пътя си?

Лично за мен, прекалено високите очаквания са спирачки впоследствие, защото водят до разочарование, ако нещата не се получат както трябва. Спирачки могат да бъдат и хората, но хората по-скоро като отношение. Много тежка спирачка е да не получиш подкрепа, но в такъв случай винаги успяваш да намериш подкрепа от някой друг.

Oт какво се нуждаеш, за да осъществиш плановете си?

Реално, основното нещо, от което винаги има нужда, е финансова подкрепа. В сектора с книгите няма много откъде да дойдат тези пари. Пазарът е малък, с което трябва да се съобразяваме. За съжаление, в България секторът на културата е крайно занемарен и не мисля, че казвам нещо ново. Това което не се осъзнава е, че това е инвестиция, която, да – е с много по-дългосрочен ефект и не – не може да се измери в километри магистрали, но в същото време ефектите са много по-дълбоки.