Acer
Автор: Диляна Георгиева

Боян Петров – Магнитуд на въздействие х 8000

„Има само 3 вида спорт – рали, корида и алпинизъм. Останалите са просто игри.“ Ърнест Хемингуей

Снегът е натежал по клоните на дърветата, а краката ми потъват в дълбокото. Срам, не срам трудничко ми е да ходя по такъв терен. А то дори не е стръмно. Гордата ни „турист“ групичка се състои от няколко души с различна степен на физическа подготовка и натовареност – кой носи техника, кой носи храна, кой щеки. Най-отпред на тази шарена бригада е човекът, заради който сме тук - Боян. Точно в този момент почти не го виждам, понеже той буквално тича пред нас и е невъзможно да се смогне на темпото му. Само от време на време мярвам червената му раница. Мисля си: “Ами, това е – машина си е той. Аз може и да не съм машина, но поне после ще се хваля как съм се качила до Голи връх заедно с Боян Петров.“

Двадесет минути по-късно стигаме до мястото, където ще си говорим. Ходим в неговите стъпки, вървим из прясната пъртина, която ни е разбил. Слънцето е блеснало, снегът е пресен, без нито една оставена следа. Накъдето и да се обърнеш – бяло, простор и красота. Толкова е светло, че трудно можеш да си държиш очите отворени. Боян ни посочва към ясното синьо небе, където в далечината едра птица размахва криле: „Виждате ли го колко е красив? Това е черен щъркел.“

снимка: Христо Христов

Изследовател в действие

Боян е изследовател и любопитството е едно от основните му качества. При това се засилва с годините.

„Винаги се връщам в планината, нетърпелив да видя какво живее по тоя връх. При мен любопитството е свързано с открития. Когато направиш откритие, си казваш: „Аха, значи тука става! Какво друго може?“ И тогава окото ти започва да се научава да забелязва детайлите. Трябваше да се науча да гледам наблизо, за да забележа всичките малки животинки, които шават около мен, да ги виждам и да ги хващам.“

Боян е зоолог и работи в Националния природонаучен музей към БАН. Интересно му е да се занимава с тайни, неизследвани неща като пещери, прилепи, високопланинска фауна. Растенията никога не са го вълнували, защото не изискват скок на ловец, за да ги хванеш. Виж, с животните е друго. За пръв път се запалва по тях, когато е на 15 години и по време на кръжок по зоология, Петко Петков му показа как се ловят пепелянки. Ей така, просто ги вади от храсталаците и ги хваща. „Викам си – ехаа, това е отровна змия! Виж той как лесно я извади. Значи и ти можеш.“ Точно няколко месеца по-късно Боян умело борави с изваждане на змии из Искърския пролом.

„Най-тежко беше, когато ме ухапа една усойница, докато берях боровинки в Осогово. Клъвна ме за пръста. Нямах серум да си направя на място, но въпреки това си знаех, че няма да умра и ще преживея тази история.“ На другия ден постъпва в Пирогов с птоза на очите (паднал клепач). Понеже този симптом е подобен на отравяне с метилов алкохол, след като го приели, санитарят му казал: “Момче, алкохолът на никой не прощава“.

Снимка: Тихомир Лазаров

Върхът е точно там, откъдето виждаш следващата цел

Първият връх, който изкачва след Копитото, е Камен дел. Казва, че това е върхът, от който е тръгнал.

„Изкачихме го с една банда от квартала - без пътека, просто тръгнахме през камъните нагоре. И тогава видях, че това далеч не е най-високият връх. Защото като гледаш Камен дел от Княжево, си мислиш, че планината свършва там. Осъзнах, че тепърва има още много ходене до истинския връх. И в живота се оказва така. Качиш един връх и оттам виждаш море от следващи върхове.“

Напоследък Боян Петров се занимава предимно с изкачване на върхове. Качил е най-много върхове с височина над 8000 м от всички български алпинисти. Направил го е без кислород. През 2014 г. „прелита“ през 3 осемхилядника за 72 дни. През 2016 г. го прави отново. На три от осемхилядниците - Канчендзьонга, Манаслу и K2, той прави първото българско изкачване. Всъщност това няма значение, не ги брои. За него смисълът да стъпи българин на тези точки е да може да разказва от първо лице. Иска да докаже на света, че и ние българите сме дораснали да се катерим и да покоряваме върхове.

Това е същото момче, което започва да се катери още като тийнейджър, а първите му катерачески обувки са бели китайски гуменки. Малко по-късно с компанията му си купуват шофьорски колани от „Лада“ и си ушиват седалки и примки от тях. В десети клас се включва в трекинг група в Тян-Шан. Там разбира, че четирихилядниците не са кой знае какво предизвикателство за него. Две години по-късно отива на стоп до Алпите, изминава над 5000 км за 38 дни и изкачва първата си хилядаметрова стена.

Личен архив

Днес знайни и незнайни чужди експедиции му оставят огромната отговорност да разбива пъртините и да пробива девствения сняг към върха. Той обича да го прави, защото знае, че е по-подготвен, по-бърз или по-опитен от останалите.

Боян много често катери соло, но не го прави нарочно, а защото такова е стечението на обстоятелствата. Минал е през различни премеждия и емоции по време на експедиции. Падал е в ледникова цепнатина. Преминавал е вечер през жив ледник, без светлината на челника, само с помощта на фенерчето от телефона си. Качвал е потискащи върхове:

„Върхът, който най-много ме потисна, защото не успявахме в продължение на 1 месец да го изкачим, е Нанга Парбат. Той има вид на лесен връх. В базовия лагер се разхождат магаренца, кокошки, кученца, козички, и ти си мислиш, че е лесна работата. Точно там се оказа най-зловещо. Не напразно се нарича планината убиец, защото едно разсейване по склоновете му ти коства живота.“

Това, за което искрено му завиждам и притварям очи, докато си представям картината, е, че е виждал извивката на Земята от 8000 м височина:

„С многото изкачвания забелязах, че, когато имаш вечерен хоризонт и ясно виждаш границата на светлото и на тъмното, в което вече е потънала планината, хоризонтът е леко накривен.“ Заедно с други алпинисти се събират, гледат, сравняват различни свои снимки, направени по върховете, и стигат до заключението, че това е извивката на Земята.

Снимка: Тихомир Лазаров

Сънища и светове на различна надморска височина

Всичко може да бъде различно там горе. Живееш на ръба и се бориш за оцеляване. А душата – тя има нужда да се храни. По височинните лагери Боян Петров чете много, като предварително се подготвя с книги за различни настроения: „Железният светилник“, „Задочни репортажи за България“, „Шантарам“, романите на Джералд Даръл и Агата Кристи.

Когато някоя експедиция се е проточила и той е там горе под върховете в течение на много дни, често сънува зелено, за да се отвлича от реалността. Казва, че сънува гори, сънува Родопите. Сънува как рови с пръсти в горещ пясък…

Има някои духовни тибетски ритуали, които се изпълняват в базовия лагер в деня преди атаката на върха. Всички минават покрай готвача на експедицията, а той ги поръсва с брашно и ориз или пък им дава в ръцете и те сами го мятат назад. Някои алпинисти се молят, други се кръстят. Боян не прави нищо. Той просто се отпуска.

„Знам, че трябва съм концентриран и се нуждая единствено от спокойствие, за да мога в деня на щурма да се раздам. Това е фокусът в последните метри. Не може да се размекнеш в последния момент и да не завършиш един проект, по който си работил месеци наред.“

Снимка: Тихомир Лазаров

Разговори с леда и планината

Денят на атаката. Условията са добри. Боян е готов за щурм на върха. Заобиколен е от камъни, грамади и лед. Планините и ледниците често са доста враждебно настроени. Нямаш право на разсейване или грешка.

„Всяка крачка си гледам. Наблюдавам и небето, за да видя дали не пада лавина, камък, нещо да лети срещу мен, и винаги ми е някак стегнато. Затова в планината никога не слушам музика със слушалки. Категорично съм си го забранил, защото това не е паркът, където нищо не може да стане.“

Веднъж обаче се случва точно това, от което най-много го е страх – пропада в ледникова цепнатина. Това означава, че докато си ходиш по леда, в един момент земята просто се продънва под теб. Политаш и не знаеш ще спреш ли, няма ли да спреш. През 2009 г. на прибиране от Гашербрум II, Боян пропада в цепнатина и след 8 метра полет (представяйте си скок от 3-етажна сграда), спира на огромна буца лед насред цепката. Всъщност това е щастливата му буца, защото именно тя прекратява полета му и го задържа. Другата щастлива случайност, е че точно тогава Боян не е сам и след час го откриват.

„Започнаха да ме теглят нагоре с въжето, но шерпската сила беше толкова голяма, че щях да си разбия главата в леда, понеже пробих нова дупка на излизане. И си викам - да паднеш в цепнатина и после да излезеш с бушон на главата! Обаче стават такива случки. Това ми е споменът, който непрекъснато ме държи напрегнат, когато преминавам през ледникови полета.“

Планините и ледниците имат свой език и свои правила. Неслучайно много от върховете носят върховни имена: „Господарят на дъжда“ (Рувензори), „Петте съкровищници на големия свят“ (Кангчендзьонга), „Планината на Духа“ (Манаслу). Дали обаче алпинистите изпитват страх пред мощта им, дали се вслушват в тях или в себе си?

„Всички алпинисти трябва да имат някаква интуиция за близкото бъдеще и за решението, което ще вземат в следващата крачка, дали изобщо да я направят. За мен рискът започва там, където свършват техническите ми възможности да премина един участък. И тогава се спирам, защото ме хваща страх. Човешко. Страхът за мен е много полезно качество.“

А халюцинациите – и те ли са част от езика на планината? Знам, че са почти задължителен елемент на връх, който е над 8500 м, когато го качваш без кислород. Боян разказва, че почти всеки има халюцинации на първия си връх:

„В главата си започваш да чуваш неща, които ги няма наоколо, хора които те командват и ти казват: „Погледни зад другия камък“. То е едно такова позитивно, сякаш те бута напред. Не ти казва да се откажеш, а обратното – да направиш следващата крачка. На мен поне халюцинациите ми въздействат добре. Спасението от тях е да спреш и да си починеш.“

Личен архив

Качваш, снимаш, слизаш

Пристигането на върха. Това е абсолютният триумф на изкачването, на твоя си личен проект. Представям си, че когато човек стигне на върха, се потапя в мига, гледа дълго хоризонта, мисли си за някого или нещо, може би се чувства самотен. Оказва се, че представите ми се разминават с действителността и с начина, по който Боян прекарва времето си горе:

„На върха аз съм малко скучен. Прекалено дисциплинирано подхождам, за да си документирам цялото изкачване. Трябва да взема GPS точка с часовника, да заснема панорамата, елементите, камъните, колчетата...каквото има там на върха. И така си отмятам подред всичко, което е необходимо да направя. Знам, че сега не е време за еуфория, тя е последна. Пия чай, хапвам нещо и в рамките на 1 час се омитам.“

Защото тепърва предстои дългото слизане. Понякога то тежи много повече и май често лошите неща стават на връщане. Формално погледнато слизането е 50% от всяко едно изкачване.

“Колкото усилия вложиш в едното, горе долу трябва да ги запазиш и за другото. Не да стигнеш на върха изцеден на 90% и вече само на 10% да слизаш. Аз обикновено пристигам на върха максимум на 60-70% изхабеност и изтощение. По-скоро надолу винаги ми е една такава бърза, даже приповдигната крачката.“

Корона, и то Хималайска

Боян е титулуван с различни високи отличия, сред които Годишна награда на „Българската федерация по катерене и алпинизъм“ (2014 г., 2015 г.), награда за цялостен принос от „Българския хелзинкски комитет“ (2016 г.), „Спортен Икар“ за най-впечатляващо представяне (2014 г.) и много други. Хората го избират за „Мъж на годината“ през 2016 г. Неговият път обаче го води все по-напред и по-напред към една друга корона, родом от Хималаите. „Хималайската корона“ е колекция от 14 върха над 8000 м и досега не е завоювана от българин.

Личен архив

„През 2014 г. започнах да си мисля, че „Хималайската корона“ е една постижима цел, която мога да реализирам с много напъване и с много отдаденост. Това е проект, с който не може да се захванеш, после да си почиваш дълго време и после пак да се връщаш към него. За мен това е проект, който трябва да изкарам за възможно най-кратки срокове, да съм 100% отдаден. Познавам хора с по 10, 11, 12 осемхилядника, които не могат да довършат колекцията, просто защото се уморяват физически или нещо друго се случва, и те отлагат.“

Досега Боян е изкачил 8 осемхилядника от „Хималайската корона“. Остават му още 6 – Чо Ойю, Еверест, Гашербрум II, Лхоце, Даулагири I и Шиша Пангма. Иска да ги изкачи през следващите 2, най-много 3 години. Слага си 1 година резерва, за да не се напряга, ако не успее поради някаква причина. Не определя ред на изкачване. Както дойде.

„Защото не можеш да планираш как се слагат диамантите на „Хималайската корона“. Когато ги сложиш, те ще се видят.“

Мистично или логично?

Боян е човек на логиката, на науката и на аргументите. Но от време на време в разговора ни се прокрадват свръхестествени и духовни теми. Говорим си за начина, по който планините говорят, за силата на вътрешния глас, за случката, когато 2 нощи той спи в палатката на починал алпинист и не спира да усеща присъствието му до себе си и да го чува. Конфликтът между разума и необяснимото, между логичното и мистичното, е реален за него:

„Тия призрачни явления не са ми присъщи, не ги обичам. Все пак съм зоолог. Но всички сме хора, не можем да се променим и да започнем да мислим машинно. Не можем да се превърнем в киборги-роботи, които нямат чувства. И аз имам чувства, колкото и да съм прагматичен и подреден.“

Чудя се дали успява да подреди някъде черните, мрачните мисли. Все пак участва като главно действащо лице в сцени, каквито сме виждали само в екстремните блокбъстъри за алпинизъм, докато напрегнато стискаме дръжката на седалката в киното.

„Ама аз никога нямам мрачни мисли! Черни мисли никога не ми минават през главата. Моята биография, моята същност не ги включват. Няма черни мисли, няма черно бъдеще, няма черно настояще. Е, става понякога черно, но…хахаха. Няма, бе. Как черни мисли! С черни мисли живее ли се? Не се живее.“

Снимка: Тихомир Лазаров

Облян от слънцето и нагазил до колене в сняг, Боян говори с мелодичния си глас и напук на твърденията му, че няма чувство за хумор и че при него положението с шегите е „все едно да гледаш китайски филм без субтитри - просто не ги разбирам“, цялата ни група се залива от смях, докато си говорим.

Споделя, че е любопитен да се позанимава и с нещо, различно от върховете и животните. Като актуалния напоследък спорт - сноу-кайт. Звучи му добре да можеш да овладееш и силата на вятъра. „Освен това не зависиш от лифтове и курорти - свободен си!“

В края на деня, в който горделиво изкачихме връх заедно с Боян Петров, всички сме убедени, че той притежава неустоимата сила да разсмива, да оцелява, да променя и да търси – прилепи, отговори, върхове и какво ли още не.

Когато човек следва собствения си път и е намерил своето автентично призвание в сърцето си, той без да иска променя целия свят около себе си. Защото живее истински и магнитудът му на влияние и въздействие е толкова мощен, че залива, преобразува, разтърсва и преосмисля. Като Боян Петров. И когато след време учебниците по история разказват за него, децата ни ще знаят, че когато следваш пътя си и помагаш на себе си, тогава си най-полезен на другите.